Изпълнителният директор на „Прозрачност без граници“ коментира бюджета за 2026 г., необходимостта от реформи, рисковете от нарастващия дефицит, европейската антикорупционна стратегия и предизвикателствата пред местното самоуправление.
– Г-н Славов, как оценявате средствата, предвидени за здравеопазване в бюджета за 2026 г.?
Системата продължава да функционира по модел, който не стимулира превенцията и грижата за здравето, а насочва все повече ресурси към болничното лечение. Именно там разходите са най-високи и това създава порочен механизъм, при който се финансира лечението на последствията, вместо предотвратяването на заболяванията.
През последните петнадесет години публичният ресурс, който се влива в здравната система, е нараснал многократно, но удовлетвореността на пациентите практически не се е променила. В същото време системата продължава да се представя като хронично недофинансирана.
Важно е да си припомним, че имаше период, в който Националната здравноосигурителна каса реализираше значителен излишък и беше натрупан сериозен резерв от здравноосигурителни вноски. Впоследствие тези средства бяха прехвърлени към централния държавен бюджет и използвани за други бюджетни разходи. Това показа, че системата може да бъде финансово стабилна, но липсва последователност в управлението на натрупания ресурс.
– Какви реформи очаквахте да видите в бюджета, но те не намериха място в него?
Най-същественият пропуск е липсата на принципа „пари срещу реформи“. Това е основен подход в Европейския съюз, при който публичното финансиране се предоставя срещу изпълнение на конкретни реформи и измерими резултати.
Трудно може да се посочи сектор в България, който да не се нуждае от повишаване на ефективността. Въпреки това бюджетът не поставя ясни условия за провеждането на такива промени.
Когато говорим за реформи, не става въпрос за абстрактни идеи. Например при обществените поръчки, концесиите и другите форми на достъп до публични средства могат да бъдат въведени ясни изисквания за добро корпоративно управление, прозрачност на собствеността, ограничаване на използването на офшорни структури, отказ от агресивно данъчно планиране и спазване на международните стандарти за почтеност. Това са мерки, които могат да бъдат реализирани сравнително бързо и без значителни законодателни затруднения.
Показателен е и примерът с частните болници. Макар голяма част от финансирането им да идва от публични средства чрез Националната здравноосигурителна каса, върху тях не се прилагат същите правила за обществени поръчки, които важат за държавните и общинските лечебни заведения. Това създава предпоставки за сериозни различия в начина, по който се разходват публичните средства.
Един от основните акценти в обществените дебати около бюджета е дефицитът. Междувременно България е и в процедура при прекомерен дефицит. Какви са рисковете?
Процедурата при прекомерен дефицит не отчита в пълна степен част от разходите, свързани със сектора на сигурността. За България това е особено важно, тъй като значителна част от тези средства се насочват към чуждестранни компании и практически напускат националната икономика.
Същевременно дефицитният бюджет създава сериозен проинфлационен натиск. Когато в икономиката се вливат публични средства, предназначени основно за потребление, без те да бъдат съпътствани от реален икономически растеж и повишаване на производителността, това неизбежно подхранва инфлацията. Именно затова устойчивото управление на публичните финанси трябва да бъде съчетано с политики, които стимулират икономическата ефективност и растежа.
– Наскоро заявихте, че България рискува да пропусне възможността да участва активно в изработването на новата европейска антикорупционна стратегия. Какво имате предвид?
Преди всичко трябва да преодолеем разбирането, че „Брюксел“ е някаква външна сила, която взема решения вместо нас. Европейският съюз сме всички държави членки и техните институции. Когато политиците казват, че „Европейската комисия е решила“ или че „Брюксел изисква“, трябва да си зададем въпроса: къде беше българската позиция, когато тези решения се подготвяха?
Точно такава е ситуацията и с новата европейска антикорупционна стратегия. В момента се определя визия с хоризонт от седем-осем години, която ще очертае основните политики и инструменти за превенция на корупцията в Европейския съюз. Това е процес, в който България трябва да участва активно, а не да реагира едва след приемането на решенията.
– Как се променя европейският подход към борбата с корупцията?
Доскоро общественото внимание беше насочено предимно към наказателноправните мерки – по-тежки санкции и по-строги наказания. Днес акцентът постепенно се измества към превенцията и доброто управление.
Все по-важно значение придобиват механизмите за управление на риска от корупция – системите за подаване на сигнали за нередности, високите стандарти за корпоративно управление, прозрачността при вземането на решения, проверките по веригите на доставки, правилата за управление на финансовите потоци и конфликтите на интереси. Това вече не са пожелателни практики, а международно признати стандарти, които подлежат на оценка, одит и сертифициране.
За съжаление България все още не участва достатъчно активно в този процес. Това е отговорност както на Министерството на правосъдието и Министерството на икономиката, така и на Народното събрание. Европейските процедури предоставят реални възможности националните парламенти да влияят върху законодателните инициативи чрез мотивирани становища и предложения. Вместо да бъдем пасивен адресат на европейските политики, трябва да бъдем техен съавтор.
– Какви инструменти има Европейският съюз, за да насърчава провеждането на реформи и ограничаването на корупцията?
Един от най-ефективните механизми остава принципът „пари срещу реформи“. Европейското финансиране все по-често се обвързва с изпълнението на конкретни ангажименти за добро управление, върховенство на правото и прозрачност.
Този подход вече доказа своята ефективност. Макар решенията на европейските институции понякога да изглеждат бавни, те имат реални политически и икономически последици. Затова България трябва да бъде активен участник в процеса на тяхното формиране, а не само да изпълнява вече взети решения.
Цялото интервю с изпълнителният директор на Асоциация „Прозрачност без граници“ може да гледате на страницата на телевизия BloombergTV.